Всеки върви по своя път... понякога огряван от слънчеви лъчи, друг път бродещ в тъмнина... но продължава да върви... пада, става... продължава докато не го извърви до край!
Няколкото дена в болницата по белодоробни заболявания в Бургас доста драстично промениха мирогледа ми... човвек, притиснат между четерите стени на болничната стая, сам сред други блужадещи души започва да нахвърля ценностите на живота, да осява важното от маловажното... да си дава сметка за редица неща и събития.... Това се роди по време на престоя ми в болничното заведение...

Болница

 

Четери стени – предверие към Ада

А по между им сгушени легла

Всеки с болките си страда...

И се бори тихо със смъртта...

 

А тя усмихната  се забавлява

Спира се до теб и те прегръща

В болен унес те отвява

И със шамар след туй те връща

 

Смъртта с насмешка се оглежда

В празните ти две очи

До теб примамливо се свежда

И тихичко започва да шепти...

 

„Подай ръката си нещастна

И с мене болката ще спре

Ще преминем в отвъдното прекрасно

Ще се чувстваш волен кат дете”

 

Усещаш хладната й сянка

Знаеш тялото че ще те предаде

Но душата ти е още цяла

Бори се, не ще остави те, не ще!

 

Граница между двата свята

А по средата й си ти

Животът ти песен е изпята

Но мелодията й в ушите ти ехти...

                                                ...ехти...

............................................................

Четери стени – предверие към Рая

А по между им сгушени легла

Всеки с болките ридае...

И се бори тихо със смъртта...

 

 

И до всички, които някога за нещо са се борили или се борят - не се предавайте, продължавайте да се борите... просто не се предавайте...

Отново тишината ми говори

Плаче, проклина ме и стене..

Оставила сам я затворена

Във стаята си толкоз време

 

Заминала съм без да се сбогувам

Без да се обадя или пиша

А тишината сам сама тъгувала

от сълзи не можела да диша

 

Прощавай сестро, че съм слаба

Че избягах без да се обърна

Но мъката във тази стая

В прегръдката си адска ме прегърна

 

Болката в душата ми гореше

И Кръв по скулите се стече

Издебнах докато „злото” спеше

И избягах... много на далече

 

Избягах ...  за да оцелея

Избягах сестро, за да се спася

Че цветето не може да вирее

Сред бурени без светлина...

 

Захвърлих черните одежди

Които с теб предяхме от тъга

И без минало единствено с надежди

Поех плахо към своята съдба

 

Трудно сестро оцелявам

Раните от детството личат

Но духом знай не се предавам

Те не ще ме победят ...

 

Съдбата на всеки е различна

Моята така избра

Да видя ада своя – личен

Да се изправя и напед да продължа...

 

Сега сестрице ти върви си

Много хора знай че страдт

Един от тях ти избери си

И помогни му да премине Ада.

 

Тишината кротичко до мен приседна

Прегърна ме и със усмивка блага

Пожела ми щастие неземно

Защото аз го заслужавам…